Да пишем за сбърканостите или за любовта? За изкривените представи или огледалните отражения на нас самите? Да пишем за себе си и собствените си емоции или за хората около нас, които ни дават това, което ни липсва?
Да пишем за Дон Кихот, за сбъркания (лудия) или за онзи, който просто е влюбен? Нека си кажем: пишем за едно и също...мислим за същото и чувстваме нащата по идентичен начин - просто гледните ни точки са различни.
Нека попишем за момчето, което позволи на любимата си да прави секс с бившия си, докато я чакаше неспокойно в хотелската стая.
Нека попишем за момичето, на което се обясниха в любов, ден преди момчето да се върне при бившата си.
Нека попишем за хората, които ни прегръщат, докато си представят други.
Да пием по едно за живота, такъв, какъвто го живеем.
Нещата са по – прости отколкото изглеждат. Човек има нужда от сложности. И това провокира еволюцията.
Да благодарим на онези наши любовници, които се целуват с други пред очите ни, защото ни дават шанс да изберем и да пораснем, да сложим край или многоточие, на онези, които ни карат да мислим и да чувстваме. А как е хубаво да чувстваме!!!
Всъщност това не е пост за раздялата.
 Не е пост и за срещите.
Не е пост за това, което сме или искаме да бъдем.
Това е пост за моментите, които ни правят такива, каквито сме.
Това е пост за сълзите, събирани в бирена бутилка и подарявани като подарък, при следващото ни обяснение в любов.
Това е пост за нещата, които рядко разкриваме и забелязваме…онези неща, които трудно споделяме със самите себе си.
Това е пост, в който питаме „какъв е максималният товар, който могат да понесат душите и сърцата ни, преди да се предадем и да спрем да сме това, което сме”?
Това е мълчалив пост.
Този пост не дава отговори, този пост задава задавени въпроси, задавени в сълзи, спомени, състрадание, отчаяние. Ние мълчим и не каваме нищо. Няма какво да кажем, защото чувстваме.
Това е един пост, в който искаме да кажем за момчето от бара, което зареди телефона, защото едно момиче му се усмихна.
Това е пост за малките необикновени неща, които ни карат да продължаваме…да не спираме да вървим напред, а понякога дори да тичаме, независимо дали сме в посока, обратна на финалната линия. Нещата, които раждат усмивка, която прераства в целувка, от която се ражда любовта. Малките неща и малките цветя, които са неосезаеми и в същото време ни избождат очите. Цитираме Екзюпери? Сигурни ли сме, че имаме едни и същи критерии за съществените неща? Или имаме различни очи, но еднакви погледи? Как усещаме човешкото у себе си и околния, и осъзнаваме ли, че в същността си сме еднакво добри?
Този пост не се чете. Този пост не прокламира, този пост няма претенции да бъдат слушан или четен.
Този пост е едно усещане, взаимно и красиво, спонтанно и истинско. Този пост не е за онзи, който си отиде, този пост е за онези, които остават и се надяват.
Този пост е за онези, които преоткриват себе си и които се завръщат, за онези, които не спират да търсят топлината в отношенията и настръхващото споделяне.
Този пост е за всички, които са тук и сега и които не спират да препредават усмивките и любовта, които носят в себе си.
Този пост е завръщане у дома. Там, където е топло, уютно и с аромат на канелени курабийки.
Този пост е за нещата, които забравяме и в същото време са безусловно предопределени. Нещата, които носим, хората, които сме. Чувствата, които изпитваме.
Този пост е прост пост в красивия смисъл на думата. Този пост е взаимност, заключена в думи. Разбиране без говор.
Този ппост е немият филм, а в главните роли са душите, които крещят на любовта. Крещят нямо. Не търсят състрадание, не търсят разбиране, всъщност не търсят нищо от никого. Ако не ги чуваме, това е, защото сме загубили сетивата си поради еволюцията,поради сложността: „Не чувам, не виждам, не обичам”.
Този пост е от душите, които не са загубили сетивата си. Душите на Крис и Радост!
Красив, мълчалив край! Мълчи! Ние не говорим!
……
Ние просто написахме това, което усещахме!
КРАЙ
За Кламерин и неговият вдъхновяващ стремеж да запазва сетивата си. За Кламерин, който не се страхува да бъде себе си и преборва отраженията от кривите огледала.

 

Хареса ми. Четох го, като използвах алтернативно значение на думата "пост" при свързването на елементите на текста. Получи се добър прочит.

"Пост е период на въздържане [от определени храни в някои религиозни традиции]. Свързва се също с духовна концентрация, определени молитви и други начини за побеждаване на телесното начало. "

този пост е породен от телесното начало.

верно ли?!
само аз не разбрах, че е така
въпрос на рецепция!

!

:):)

много хубаво... прегръдка за него, защото е честна душа и не играе игри и прегръдка за теб защото пишеш за истинските неща =) Канела