Когато един жив се убие...

 

                                    Жак Превер

 

 

            Когато един жив се убие, сред живите настъпва голямо оживление. Както когато пламне къщата или кръщават детето, или по невнимание смачкат котето с детската количка.

          -Виждахме го така често, все усмихнат с чаша в ръка, и изведнъж да се убие, просто невероятно!

         - И защо ли го е направил?

         И всички се втурват да търсят отговори.

         Странен мъртъв въпрос, странни мъртви отговори!

         Хората много често искат непременно да узнаят това, което те наричат „Истина”: непоследователно, но с жажда в очите те молят да бъдат излъгани. Мнозина от тях живеят от призраци и тези призраци им са по-необходими от хляба, водата, виното, любовта или връзките за обуща.

         Понякога за щастие или нещастие, поради стечение на обстоятелствата – охолно детство, падане върху темето или изобщо нещо подобно, - някой, който иска и може да избегне този ужасен начин на живот и който знае, че извън перона билетите все пак са валидни, защото изобщо не си е купил билет, се опитва да живее иначе, да живее жив.

         Случва се опитът му да се окаже успешен.

         И подобно на оня, който доказал, че движението съществува, като направил крачка, той прави крачка към щастието и доказва, че щастие може да има.

         И свиква с този живот.

         Но почти всичко живо, което е мъртво, се съюзява срещу живите живи.

         И ето ти го хора на презрението: „Вижте го тоя, той си позволява да живее, без да ни изтъква основанията си!”

         И понякога на живия му писва от всичко това.

         И понякога едно същество, което обожава живота, се убива така, както си е съвсем живо, и се усмихва на живота, умирайки.

         Когато конят-математик рухва мъртъв на арената посред номера, публиката решава, че той е сбъркал в събирането и не е могъл да понесе такъв срам.

         Храбри приятелю мой!

         Когато, още жребче, са те учили с камшик да се преструваш, че смяташ, ти – тайно от тях – вече си искал да умреш.

Тези мисли не се "смилат "лесно!
Вместо коментар-Виан:

НЕ БИХ ЖЕЛАЛ ДА ПУКНА

Не бих желал да пукна,
преди да съм видял
онези черни кучета,
които спят без сън,
маймуните от тропика
със задника им гол
и сребърните паяци,
изпридащи гнездо.
Не бих желал да пукна,
преди да съм разбрал
дали монета не е
фалшивата луна,
дали умира слънцето,
сезоните дали
наистина са четири.
Не искам аз да пукна,
преди да съм успял
да премина в рокля
през целия Париж,
без да съм надникнал
в най-калните канали
и без да съм натикал
там срамния си срам.
Не бих желал да пукна,
преди да опозная
проказата и всички
онези лоши болести,
онези седем болести …
Не ме е страх от нищо –
от зло и от добро,
ако, ако, ако
познавам ги отблизо.
Не искам да оставя
което ми харесва,
което аз ценя,
което аз познавам –
моретата зелени,
където водорасли
валсират със вълните
по плаващия пясък.
Не искам да забравя
поляните през юни,
земята как се пука
и мириса на бор.
Не бих желал да пукна
без устните на тази,
която съм обичал,
красавицата моя,
прекрасното мече,
прекрасната Урсула.
Не бих желал да пукна,
преди да съм целунал
измитото и тяло
със устни и очи.
Не казвам нещо друго,
ще бъде неприлично,
не искам да умирам,
преди да са открили
за всички вечни рози
и ден от две минути,
морето в планината
и края на смъртта.
И веселите вестници,
щастливите деца
и още толкова неща,
които спят в главите
на разни инженери,
на разни градинари,
на разни демократи,
на разни урбанисти
и умни философи …
Има толкова за виждане,
за виждане, за чуване
и толкова за чакане,
за търсене във тъмното,
но аз съзирам края
как пъпли и настъпва
с муцуната си жаба,
ръцете си разтваря
към мен, за да ме сграбчи,
госпожи, господа,
не бих желал да пукна,
преди да съм опитал
вкуса на моя страх,
най-силния на вкус,
не бих желал да пукна,
преди аз сам да вкуся
вкуса на свойта смърт.